Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.05.2011 22:19 - Не ми е студено, то е лято
Автор: vita Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5502 Коментари: 5 Гласове:
12

Последна промяна: 13.12.2012 16:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Чоплим семки и меджу плюенето смутоляваме по няколко думи. Играем и безкрайно бавен белот - постоянно трябва да спасяваме картите от докопващия ги Жоро, който ги и дъвче освен всичко. Радо се самозабавлява наоколо. Спокойно и лежерно е на пустия плаж на Гьогчеада, подухва лееекичък ветрец, горещо е като през юли, морето е приятно хладно. Всички сме изгорели от безразсъдното групово заспиване предния ден на плажа. Стоим под чадъра.

Обсъждаме плана за тръгване. Мъра и аз имаме работа преди края на почивния четиридневен пакет. Планът, както винаги, е от най-сложните: вземаме ферибота до Чанаккале в 7 сутринта. После цял ден въртим там, виждаме прословутия дървен кон, подарен на града след заснемането на филма "Троя", ядем баклави, после хващаме някакъв ферибот до Ечеабат, откъдето в 10 вечерта има автобус, който пристига сутринта в 5 в Хасково и оттам се отправяме някак си до София. Същия ден сме на работа и двете. С нас е и 9-годишният Радо.

Планът е железен, имаме резервирани места в автобуса, ядем семки, имаме още един безвременен ден на острова дотогава...

- А няма ли да е по-лесно да се тръгне с едната кола? - подхвърля някой.

Естествено, че ще е по-лесно, по-спокойно, по-практично и по-всичко! Остават четирима плюс едногодишния Жоро за другата кола, която потегля чак в сряда. Ние тримата спокойно можем да се натоварим в колата на Боби и така да имаме свободата да разполагаме с времето си. Чудна идея! Пълномощно за колата? Не ми трябва, казвам, те на излизане от Турция не гледат, а и наскоро бях там с кола на баща ми и ме пуснаха без пълномощно, стана някак си лесно...

Единодушно отхвърляме идеята, че няма да не стане заради някакво си пълномощно. Продължаваме семките и белота. Боби надува огромен басейн. Радо го пълни с морска вода, която пренася в хладилна чанта. Бирата свършва. Отивам, отивам за още...

На следващия ден обсъждаме новия план за евакуация: сутринта в 7.15 – ферибот за Ечеабат и после каквото – такова.

В понеделник се успиваме. Кафе в бутилка от кола, забравен багаж и в 7.08 карам бясно по завоестото пътче на острова. Знам пътя наизуст, но не знам къде днес са разположени овцете. Разправяме на Радо за предната вечер, когато се прибирахме от града по тъмно. На поредния завой трябваше да набия яко спирачка, защото една овца беше избрала да си легне на пътя. И добре, че й бляснаха очите, иначе бяхме загубени, ако я блъснем дори с ниската скорост, с която карах. Тъпи овце.

Съсредоточена съм в пътя, завой след завой, карам бързо, приятно ми е, разбуждам се от адреналина, не от кафето. По-тъпи животни от овцете май не познавам.

Намалявам в града, после още десетина завоя...

- Фериботаааа!

Виждаме го насреща, умоляваме го да чака, натискам газта по последната права отсечка – нанадолнището към кея, влетявам направо в зейналата му паст. Смеем се. Смеем се и ние, и фериботчиите.

Овце, кози и други

Гьокчеада е неголям остров в Егейско море, но най-големият турски остров, макар че и гърците драпат за него. Широк е 13 и дълъг 30 километра. Прекрасно място е за каране на уиндсърф, защото хем няма вълни, хем има вятър. Аз там сърф не карам, аз снимам и карам велосипед - завирам се из онези местенца, до които кола не може да стигне.

На острова има овце. И кози. Те пасат свободно, необезпокоявани от никого. Денонощно са навсякъде наоколо. И пасат.

На острова има един малък град – Гьокчеада – колоритен, спокоен, тих и добре уреден, и десетина селца. В едно от тях сме отседнали ние.

За пореден път съм там. От по-миналата година нищо не се е променило, освен че мацката в къщата, в която отсядаме, е бременна. Чака момиченце, говори само турски, зелените й очи се смеят. Носи тухли четворки, за да си стъкмим огнище в двора. Не й даваме да вдига тежко. Иска да гушка Жоро. Свикнала е, не й пречи да вдига тежко и в седмия месец от бременността. С мъжа си се държат за ръце. Много млади и много хубави са.

Хората на острова са гостоприемни, усмихнати и мили. Правят най-вкусното домашно сладко на света – сладко от всичко, за което се сетиш, включително и от маслини. Всъщност всичко на острова е произведено там и е истински истинско и вкусно.

По улиците на Гьокчеада е хубаво и денем, и нощем. Колоритни малки улички с магазинчета, китни сенчести кафенета и ресторанти, услужливи търговци... не се пазарят, за тях е удоволствие да ти направят истинско удоволствие. Уют и спокойствие, а и си на остров, а и атмосфера на вечна почивка и небързане за никъде.

Освен крепостта в село Каленкьой, от върха на която се разкрива чудната панорама на околните заливи и пристанището на селото, освен яката чайна в подножието на крепостта, на острова има толкова закътани заливи за плуване и великолепни скали за катерене, че можеш неудържимо да се позадържиш.

Слънце, път, бензин и хубавата Елена

В шеги и закачки сменихме два ферибота и за нула време се озовахме в Чанаккале, главният град в района. Конят на пристанището, оставен тук за спомен, след като е сниман “Троя”, е бутафорен дребен боклук. Всъщност, дървени коне има навсякъде в района, естествено... Все пак Троя е на няма и 40 километра. Отиваме, много ясно. Пътят лъкатуши над морето, заплюваме си ресторантче с вълшебна гледка, където да обядваме на връщане, скоро сме в Троя. Японци. Японци, разбира се. Снимат и каканижат. Снимах и аз останките от древния град. Снимах се и редом до портрета на хубавата Елена и таман да заявя, че съм по-хубава, прочетох надписа под портрета – тя била жената на един от германските археолози от еврейски произход, открил Троя, ама накичена с бижутата на Елена. Тъпо.

И голям дървен кон. Разбира се. И всички японци се снимат, надвесени от прозорците на търбуха му. Радо също. Мъра си набра букет от макове, които след малко окапаха. “Така е с красотата, както винаги – нетрайна е”, заяви тя.

Жега и пот, искаме плаж и хлад. И си ги намираме веднага. После обядваме в не само прекрасен ресторант с велика гледка къмто огромен залив в Егейско море, ами вкусно и евтино. Традиционни турски манджи.

Отново в Чанаккале, където не остана за разглеждане, освен пазара – само злато, кич и дрънкули тип боклуци. Пазарът в Гьокчеада е далеч по-живописен – там наистина има всичко. Тръгнахме си час по-късно от предвиденото и час по-рано от първоначално решеното, защото се закучих за баклава. След дълго лутане открих и си взех огромно количество. Мъра и Радо отказаха да ядат, прекалено сладка им била. Изядох всичко, после пих много вода.

Фериботът Чанаккале – Ечеабат... кефим се на вятъра и тръгваме по дългия път към дома. Часът е 15, изчисляваме, че в 22 сме си в София. Знам, че ще съумея да си прибера любимите хора здрави и читави, въпреки че предната нощ съм спaлa нямa и 4 чaсa и съм достa изморенa. Пътят е все покрай морето и покрай морето. Душата ми пее, пуша цигари на отворения прозорец, пия мляко с шоколад, което ми пробутаха за нескафе и сменям турските радиостанции. Пеем и щракаме с пръсти, държа волана с колене.

По пътя наливаме бензин. Малко, колкото да минем границата, защото е двойно по-скъп от българския.

Българи, юнаци?

Опашка на турската граница. Опашка от български автомобили. Чакаме търпеливо. Говорим си за мъже (може би не е полезна за Радо вечната женска компания, в която битува... а може и да е полезна, ще видим). Говорим си за симптома “четири пълни с неща найлонови торбички” на откачалките по софийските улици. Обсъждаме четирима в съседна кола – Мистър Пинк и другите, съответно в синя, цикламена и лилава прилепнала фланелка. През цялото време се хилим неистово. Слънцето е на заник....

Полицейска проверка – печати в паспортите, митническа проверка – КЪДЕ Е СОБСТВЕНИКЪТ НА КОЛАТА И ЗАЩО НЯМАШ ПЪЛНОМОЩНО ДА Я КАРАШ?!

Ама това на турски, жената на гишето не знае английски. Изписва ми числото 91 и сочи неопределено. Младеж от опашката ми се лепва и услужливо ми превежда. Неприятен е, но полезен - знае турски и български. Трябвало да ида на гише 91, но там не се знае какво ще ми причинят... Имам да задам поне 4 въпроса, от опашката се бунтуват, успявам поне да разбера посоката, в която се намира гишето.

Вече не ни е така смешно. Нареждаме се на следващата опашка за последния турски пункт, тя върви, макар и бавно. Трябва постоянно да паля и помествам колата малко напред. Мъра търси гишето, търси го през цялото време. Решаваме, че може би е именно това, за което чакаме.

Тъкмо тогава ни свършва бензинът.

Колата не желае да пали.

Налага се да я бутаме.

Това доста ни оживява и тримата, но за кратко. Не само никой от околните коли не слиза, за да ни помогне, но и ни предреждат. С Мъра се споглеждаме, не можем да повярваме, че всичкото това е възможно да се случи.

В моментa, в който ни видя бутaщи колaтa, митничaрят изскочи кaто попaрен - трябваше да оставим колата между двете грaници и нa крaчкa от "Добре дошли в Бългaрия". Тaзи колa, рaзбирa се, се конфискувa, зaщото може и дa е крaденa.

Рaдо нaстоятелно мрънкa, че е глaден, нещо зa неспрaведливостите в животa и почти рони сълзи. В този момент се появявa моят преводaч - мaзният бългaрски турчин и си води още един. Зaявявaт, че ще ни спaсят. Влизaт ей сегa в Бългaрия, нaливaт мaлко безнин и идaт дa ни спaсят.

Лaшкaне в крaйности, гугъл трaнслейт и aхa дa избухнa


Нa гише 91 седи млaдеж, който кимa рaзбирaщо, когaто му обяснявaм ситуaциятa с колaтa. Моли дa чaкaме 10 минути, след чaс ни кaни при себе си, стaвa ясно, че не знaе бъкел aнглийски и просто не можем дa се рaзберем. След още 2 чaсa чaкaне незнайно какво и с помощтa нa гугъл трaнслейт стaнa ясно, че колaтa нямa дa ни бъде дaденa, но ние можем дa си тръгнем.

В един момент избухвам справедливо, повишавам тон. Момчето гледa тъпо и леко уплaшено. Помолвa ме с жестове дa си седнa нa столa и обещaвa сaмо още 5 минути чaкaне. И точно след обещаното време вече всичко е наред - можем да си вземем колата и сме свободни дa минем грaницaтa. В рaдосттa си го прегръщaме, иде ми дa го рaзцелувaм, но е много висок. Рaдо му се клaня. Тaнцувaме от рaдост. Тaнцувa и той. Оттървa се от нaс, кaк дa не тaнцувa.

Осем минути след полунощ излизaме от Турция.

По стaри сметки в 22.00 трябвaше дa сме си в София. Спaхме в хотел "Пaнорaмa" в Хaрмaнли. Препоръчвaм го, мaкaр и без пaнорaмaтa.

Нa другия ден купонът продължи с един уж пряк и хитър, но неaсфaлтирaн междуселски път... но товa е другa история...



Гласувай:
12
0



1. анонимен - :)
25.05.2011 03:08
Страхотно приключение, Виче!Поздрави на всички главни герои
Рени
цитирай
2. chris - Бах мааму - къде е тоя хотел "...
25.05.2011 09:34
Бах мааму - къде е тоя хотел "Панорама" в Харманли, че ми стана интересно? Не помня някога да е имало хотел с такова име...
Поздрави, anyway. И усмивка.
:-)
цитирай
3. dorichela - Епопеята за едно прибиране :) Пл...
25.05.2011 09:45
Епопеята за едно прибиране :) Плановете никога не са това, което искаме, но в това му е чара!
Поздрави!
цитирай
4. vita - chris,
25.05.2011 09:54
има го, има гоо, нов е и по-евтин от оня в центъра :)
цитирай
5. vita - dorichela,
25.05.2011 09:56
как беше... животът е това, което се случва, докато кроим други планове :)
вярвам, че плановете винаги са безсмислени, макар че понякога е приятно да си ги редиш. Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vita
Категория: Лични дневници
Прочетен: 266969
Постинги: 57
Коментари: 629
Гласове: 1918
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930